Г-н Букай, вярвате ли в съдбата? В една от книгите Ви пишете „Колко глупаво би било дадено събитие да се спре по средата на пътя, препречвайки пътя на следващите...”. Означава ли това, че вярвате в начертания път и предопределени събития в живота ни? 

  Не точно. Това е така – за поредицата от събития, в която всяко е продължение на предишното, но...Искам Вашия тефтер (тук авторът взима моя бележник  и писалка и за секунди буквално надрасква една скица).

Яна, виж тези четири сфери – едната е твоята съдба, другата си ти – Аз-ът, третата е случайността, четвъртата – талантът ти. И тук, в това цвете, там където тези сфери се пресичат, е твоето щастие. В тази най-наситена с мастило точка си осъзнала пътя си и си готова да вземаш хладнокръвни решения, за да вървиш по него. Оттук започва пътят на твоето щастие. Просто трябва да съзнаваш посоката си. Ето аз смятам, че моят път е този, който сега вървя – да пиша книги и да споделям нещата, на които са ме научили, които аз съм извървял. И понеже стигнах до моето щастие и съм спокоен  човек, искам да кажа на всеки да не се плаши от Пътя на сълзите. Като психотерапевт в живота си съм научил, че израстването на хората, и на страните също, не е резултат от това, което сме спечелили, а  резултат от това, което сме оставили, за да продължим напред. И сега всеки път, когато върша това – разказвам, срещам се с хора, помагам им да открият себе си отново, проверявам дали съм прав за своето щастие и се чувствам наистина спокоен.
 
А моментът, в който открихте призванието да сте този Хорхе Букай?
Спомням си го – точният момент. Беше в един ден, когато пътувах за Санта Лусия – провинция в Аржентина. Бях настинал и  имах температура, а ме очакваше среща, лекция пред над 2000 души. В този миг осъзнах колко много не искам да бъда  там. Не се чувствах добре. Дадох си сметка, че всеки може да се чувства зле и трябва да бъда разбран. В същото време решението да не ходя на тази лекция ме направи много неспокоен. Ето тогава открих, че се отдалечавам от пътя си. Моят път не беше удобството, а непреходността. Моят път беше в избора ми в онзи момент да върша това, което ме прави щастлив, а не което ми доставя удоволствие. Щастието е път, наистина. Разказвам тази история, за да те убедя, че щастието не е това, което обстоятелствата около теб определят. Щастието е това, което се случва вътре в теб. То не е право, то е твое задължение – да бъдеш щастлива.

Г-н Букай, усещате ли хората, когато се върнете втори път за среща с тях. Променили ли са се след първия разговор с Вас?
Преди 25 години, когато започнах, ми казваха: „Това е невъзможно. Това са глупости за бълнуващ младеж”. Сега, когато говоря за тъгата, пътищата в живота ни, любовта и влюбването, за страха,  за тъгата и страданието, за щастието, хората казват: „Г-н Букай, това което предлагате е много трудно”. И видях, че има успех – успял съм да променя тяхната убедеността, че нещо е невъзможно до очакването, че ще бъде трудно. И това е голяма крачка. Знаете ли, оптимист идва от латинското opus – работа, труд. Оптимист е всеки, който вярва и въпреки неприятностите в живота работи здраво, за да ги променя. Трудно е, вярно. Но не е невъзможно.

Да си влюбен означава да обичаш сходствата, а да обичаш – да си влюбен в различията. Тази игра на думи крие много чаровна истина. При срещите със семейни двойки повече влюбени ли са хората или повече истински обичащи ?
Всички хора предпочитат да бъдат влюбени. На моята възраст обаче човек си дава сметка, че иска да обича. Най-важна е дълбочината, не силата.
 
Ако се върнем към последната Ви книга „Пътят на сълзите”... Вие плачете ли?
Да, силно, и не се страхувам и срамувам, че ще ме видят.

Защото в България сякаш малко са мъжете, които плачат?
 Да, мъжете тук смятат, че не е хубаво да плачеш. Но вината не е тяхна. А на една жена – майките им така са ги научили. Когато тези майки се научат да не говорят лъжи на синовете си, мъжете ще се научат да плачат, а жените ще ги утешат. И тогава и ти ще откриеш чувствеността в един мъж, не неговата сила. 

България – Вашето усещане. И ние – българите ?
За мен вашата страна е шедьовър. Природата, кухнята, българският фолклор – прекрасно е. И когато една страна има вашата музика, прекрасното отношение на хората, тези природни чудеса, песимизмът е неприемлива дума. „Пътят на сълзите” е книга, която е сега за вас – в България. Вие имате болки, които са оставили рани. Но тези рани могат да бъдат излекувани. Българите сякаш имат желание да страдат. Да, с причините за тъгата съм съгласен, с желанието да страдаш – не. Да си тъжен, означава да паднеш в кладенец, да страдаш – да останеш там и да превърнеш кладенеца в бездна по собствено желание. Защо? Страданието е един стар трик, не го развявайте като знаме. А тъгата може да използвате, за да вървите напред.
България крие особена мистика. Страната се намира на кръстопът – на мъдростта и философията, на Изтока и Запада и смесването им се усеща в хората.
Иначе българите и аржентинците много си приличат – откровени в чувствата си, очарователни, съблазнителни. И обичат да си хапват.  „Благодаря” е една от любимите ми думи на български, най-важната. Благодаря, Яна!

Превод от испански: Мариана Китипова, издателство „Хермес”.
Автор: Яна Борисова, ръководител сектор „Връзки с обществеността”, Икономически университет – Варна